Ден след вота за Европейски парламент политическото говорене е по-силно от всякога. Резултатите още се изчисляват, искат се оставки, преотстъпват се места на евродепутати. На фона на политическата екзалтираност рожден ден празнува голямата Нешка Робева. Едва ли най-успешната ни треньорка по художествена гимнастика има нужда от представяне. Едва ли има българин, който да не настръхва при мисълта за Златните момичета на България и да не усеща дълбока национална гордост. Защо обаче ѝ е на Желязната лейди да се потапя в мръсния свят на политиката, какво рискува да загуби и защо не се бои да говори, когато другите мълчат, да вземе решение вместо да мирува, разберете от самата нея:
Месеци наред обикаляхте страната с вашата трупа и спектакъла “Площадът”. Той беше част от турнето за повдигане на националното самочувствие на коалиция “България без цензура”, ВМРО, ЗНС и “Гергьовден”. С какво последният Ви спектакъл се отличава от предишните Ви проекти и от какво имат нужда българите, за да бъдат извадени от обзелата ги апатия?
Не, “Площадът” не е спектакъл за повдигане на самочувствието. С “Площадът” исках да разтърсим зрителите, да ги извадим от летаргията или апатията, както Вие казвате. Чрез словото на големите ни поети да им припомним, че историята се повтаря, че има изход и той не е в отпуснатите ръце и дълбокомисленото съждение на бай Ганьо – “Всички са маскари…”. Че сме длъжни да участваме, да искаме, да опитваме, да грешим, да падаме и въпреки всички разочарования, да се изправяме и отново да вървим. Каквото и да ни коства. Това успях да науча от спорта.
Първоначално, поне в моите очи, изглеждаше, сякаш мотивът Ви да се включите в турнето е да осигурите работа за трупата си. Бяхте значително по-резервирана в политическите си коментари, но към края на обиколката (визирам Харманли) заявихте: “Заставам пред вас и ви казвам – те ме убедиха!” С какво ви спечелиха Николай Бареков и неговите коалиционни партньори? Каква е причината да им вярвате?
Да, така беше. Предложиха ни работа, но и огромна възможност да покажем това, което правим и в най-затънтените крайчета на страната. Никога не съм приемала работата си, като обикновено средство за припечелване на някой и друг грош – нито в спорта, нито сега. Наблюдавах Николай и колегите му, слушах ги, усещах настроението в залите… Нагледах се на бедност, мизерия и безнадеждност… Появяват се млади хора, които предлагат алтернатива.
Бареков не е сам и не е заобиколен с пионки – безгласни букви, на които може да каже, “…ако не съм аз…” Тяхната убеденост, страстта, с която вършат всичко, са заразни. А може би и най-вече надеждата, че най-после нещо може да се случи… Или пък – непрекъснатите, непремерени нападки, силното желание на всяка цена да бъде омаскарен. Доводите срещу него не звучат сериозно. Когато попитам опонента си, защо не Николай Бареков, отговорът е, че създал и наложил в политическото пространство Бойко Борисов?! Е, добре, не само Бареков може да се излъже. Та нали цял куп журналистки обикаляха бившия ни премиер с блеснали погледи, попипваха бицепсите му, ахкаха и охкаха около него…
В какво ме убедиха Николай и сподвижниците му? Че имат право. Доста повече или поне толкова, колкото всички останали. До сега не са били във властта, не сме ги видели, не са ни лъгали… Да, те са близо до моите убеждения. Кое по-специално е популистко? Това, което вече е било? Безплатно здравеопазване за най-малките, повече грижа за най-възрастните? Работа и образование за младите? От къде ще дойдат парите? Всеки, който ми задава този въпрос, може сам да си отговори. Дали ще имат волята и силите наистина да отстояват обещанията си – никой не може да каже… Но да повярваме сме длъжни.
Николай Бареков и хората около него са реализирани хора. Те имат своите професионални достижения, своите биографии… Крайно време е богатите да разберат, че ако сами не направят крачката в необходимата посока, ще бъдат принудени. И Украйна е ясния пример. Това ни чака и не само нас, ако не разберем, че милиардите не могат да ги спасят от отприщения гняв на “безликата” маса или лошия генетичен мат’рял, както някои наричат народа си.
В Лом пък се заканихте на въпросните кандидат-политици, че, ако усетите от тяхна страна нещо нередно, ще влезете в парламента, ще ги хванете за ушите и ще ги извадите оттам. Предвид обществената ви репутация на човек, който не си поплюва не само на думи, а и на дела, действително ли вярвате, че има шанс да не ви се наложи да извършите това позорно действие,чисто метафорично дори?
Да, чисто метафорично… Няма да им спестя нищо, но за мен ще бъде тежко да съм подвела хората. Не си правя илюзии и никой не бива да мисли, че нещата могат да се оправят с магическа пръчка. Но поне да се тръгне от някъде. Народът ни е измъчен, но търпелив. Най-малките жестове на съпричастност, като например отпадане на плоския данък, въвеждането на по-справедливо облагане върху доходите, създаване на възможности за реализация на младите хора, даване на по-голяма свобода за местното самоуправление, отстояване интересите на държавата ни… Стъпка по стъпка, сантиметър по сантиметър. Убедена съм, че може.
А иначе какво? Бетонираме статуквото. Та те на това разчитат, разбирате ли? Разчитат на умората, безверието, срамът от това да не те посочат с пръст… Като какъв? Като враг, родоотстъпник, предател? В периода 1987- 89г. бях сочена, като враг, само защото исках децата на Русе да имат въздух. Държавата ми бе дала всичко, за да работя и всички отличия. Бях сочена, като неблагодарница. Заради Русенския комитет разбиха това, на което най-много държах – работата ми, отборът… заради Русе…
Година по-късно, русенци, които ми целуваха ръцете, вървяха след мен и крещяха с омраза “червена бабичка, мръсна комунистка…” И какво ли още не… Това е. Който се страхува от вълци, да не влиза в гората. Не съм се променила и няма да се променя. Няма с безразличие да подминавам просещия, да извръщам глава пред нещастието на човека до мен, да не се вълнувам за това какво става с народа ни, с децата ни… С омраза и досада да соча пенсионера, като ненужна вещ.
Аз съм това, което съм и никоя принадлежност не ме е променила и не може да ме промени. Но да мълча и стоя с наведена глава в угода на някой мътен мозък – не. Никога! Аз съм свободен човек и държа да имам правото и смелостта да кажа това, което мисля. Срамът пред някого се преодолява, срамът пред себе си не. Това убива.
Но вече два пъти си избирахме месия – първо Симеон Сакскобургготски, после Бойко Борисов… Каква е гаранцията, че Николай Бареков е различен от тях?
Няма гаранция. Това, че до тук сме грешили, значи ли, че трябва да отпуснем ръце и да чакаме преселението на по-добро място? Обратно, трябва да наказваме тези, които са ни излъгали, като ги изхвърляме и да залагаме на нови, неопетнени във властта хора. Гаранции няма, но сме длъжни да опитаме… И отново, и отново, докато попаднем на хора, които знаят за какво иде реч, за които управлението на една държава и народ, ще бъде наистина мисия. Които ще бъдат достатъчно просветени, за да знаят, че се нагърбват с тежка и отговорна задача. Които ще поискат не да оставят милиони или милиарди в банките, за да ги харчат, често неблагодарните, разюздени наследници, а да оставят името си в историята на своя народ. Е, вярно, че и на народната памет не може да се разчита, но нейсе – има един, който ще ни съди по делата…
Госпожо Робева, градили сте името си с много труд и постоянство. Българите ви обичат, защото помнят времената, когато цялото семейство се събираше пред телевизора, за да гледат златните момичета. Не рискувате ли твърде много с това, че позволявате да бъдете замесена в политическото говорене? Изначално хората са убедени, че политиката е мръсна игра, а и трябва да признаем, че в стремежа си да се омаскаряват един-друг, замесените в нея, допринасят за втвърдяването на тази позиция.
Да, права сте. Никога не е късно човек да стане за резил. И аз не съм застрахована от това. Но от друга страна, трябва ли да стоя със скръстени ръце, трябва ли да се самоканонизирам, трябва ли с бездействието си да помагам на тези, които са взели властта и са излъгали? И години наред вече лъжат? Все едни и същи? Не сме застраховани от грешки, но поне ще можем да кажем: “Хора, опитахме. Много години грешихме, но опитахме”. Поне не застанахме на позицията на обидените псевдоинтелектуалци и не протегнахме ръка към “стипендиите” на Сорос.
Ако няма да има промяна, няма да има разлика с това, с което вече сме свикнали. Тогава къде е проблемът? Нешка Робева? Аз вече им казах. Все ще мога да закупя един кубик павета. Ще застана, а безгрешните да замерят. Ще съм заслужила. Но поне съм повярвала и опитала. А на тези, които са излъгали, Бог да им е на помощ. Ако не се страхуват от лъжата, тежко им. Но да излъжеш цял един народ, значи да си навлечеш проклятие. Не вярват? Значи са абсолютни невежи. Толкова по-зле за тях.
Каква е основната Ви цел в момента и кога се чувствате удовлетворена?
С младите си колеги разговаряме, че трябва да тръгнем към изграждането на школа. Школа за талантливи деца. Но школа, където няма да произвеждаме шампиони, а ще се опитваме да развиваме талантите на децата. България е пълна с таланти… все ги търсят, откриват ги и после? Шоуто приключва. Да дадем култура на децата, да изграждаме в съзнанието им култ към изкуството и труда, да… Пак се размечтах… Бих се почувствала удовлетворена, ако на пук на всички политически оракули, този път политическият тото шанс се усмихне на България.
Вижте пълното интервю на откровената Нешка Робева за културата и симбиозата между съвременността и народните традиции, на непреклонната Нешка Робева за трудностите пред българския спорт, на човека Нешка Робева, който винаги е искал “да усеща и секундата живот”.
comments (0)