ази седмица култовият “Строежа” стана на 17 години, но неговият управител Мартин Михайлов няма време за празнуване. Предстои му много работа по най-новия клуб на София “Терминал 1” (рожба на съвместните усилия на “Строежа” и “4 стаи”), който се очертава да запълни онази празнина на градско средище, от което столицата отдавна имаше нужда. “Терминал 1” се намира може би на най-комуникативната софийска локация – на мястото на бившия Escape. Вероятно плод на съвпадение, но и двете имена навеждат мисълта върху теорията за ескапизма, за изхода от реалността на културната посредственост, която сякаш епидемия, започна да се разпростира от крайните бетонни комплекси към центъра на града.
На Мартин Михайлов или просто Марто от “Строежа” до голяма степен се дължи заслугата историческият клуб да се превърне в своеобразна свободна зона на Студентски град, в годините, когато този квартал, справедливо или не, стана символ на чалга културата. Хората, които следят клубната сцена през последните две десетилетия, знаят за всичките онези заведения, които отваряха и си заминаваха, а на фона на цялата тази криза “Строежа” изглеждаше вечен. Пожелаваме същото и на “Терминал 1”. И ако съдим по първите впечатления, нямаме повод за безпокойство.
Какво е “Терминал 1”? Нещо като “Строежа 2” или нещо, което никога не е случвало в клубния живот на София?
Не съм любител на серийното производство и затова в никакъв случай новият клуб няма да бъде филиал на Строежа – който ще продължи да трупа история. Пожелавам същото на “4 стаи”, които са с основен принос “Терминал 1” да отвори врати. Това ще бъде един клуб с напълно нова идентичност, а ние ще използваме целия си опит до момента, за да го направим максимално интересен за аудиторията. Доколкото зависи от мен, ще се раздавам на 100% развитието на “Терминал 1” да не бъде за сметка на изоставането на Строежа.
Пространството в бившия Escape позволява сериозна посещаемост. Това означава ли, че големите концерти ще се преместят изцяло в новия клуб?
Наистина, да видиш голяма банда у нас, е лукс, но ние планираме някои от групите да свирят и на двете места. Все пак Строежа побира до 300-400 души, а в днешно време това никак не е малко. През май месец очакваме две големи чужди банди, чиито имена ще оповестим по-късно. Програмата до края на април също е ясна. Това са два поредни концерта на SARS и един на Jaya The Cat. Ще ни гостуват Светльо & The Legends и очакваме силно хип хоп събитие с участието на DRS, Нокаут, LOGO5, MD Beddah и Leshper Art Crew. В края на месеца отбелязваме 15 години от началото на култовия и много важен за България лейбъл “Жълта музика”, който днес не съществува, но групите, навремето част от него, продължават да трупат история на сцената. Говорим за “Анимационерите”, “Остава”, “Блуба Лу” и “Уикеда”, които ще се появят в една и съща вечер.
За каква кауза ще се бори Терминал 1?
Нямаме никакви каузи. Единственото нещо, което искаме, е да се работи нормално. Не е нужно да се правят чудеса от храброст, за да предлагаме качеството, към което се стремим. Важното е да бъдем в зоната на нормалната работа – без да бъдем повърхностни или претенциозни. В България хората смятат за невероятно постижение, когато работиш нормално.
Промени ли се клубната сцена в последните години? Сякаш хората спряха да “живеят” в клубовете, както беше преди. Проблемът чисто финансов ли е?
Този въпрос не е много готин, защото няма кой знае каква промяна в положителен аспект. За съжаление, стагнацията е обхванала не само държавата, но и изкуството. Ниските доходи са пречка, но когато мислиш за кредити и за сметки, рядко ти остава възможност да стимулираш авантюристичното в себе си като посетиш концерт на някоя любима или непозната банда. Може би затова напоследък промоутърите залагат повече на сигурните имена, които гарантират поне донякъде, че хората ще напълнят клубовете. Така обаче истинската алтернативна сцена не може да се развива, защото рискът е сведен до минимум, както и възможността да се появят нови и качествени имена.
Що се касае до фестивалите… Защо редуваме успешни събития с откровени провали?
Клишето, че нямаме фестивална култура, е вярно. В България години наред третираме фестивалите като концерти – на Prodigy, Cypress Hill или Erykah Badu. Защо например се сблъскаха 15 000 човека на входа на Spirit Of Burgas заради Faith No More? Вместо да посетят един тридневен фестивал с интересни и нови банди, те обикаляха “главната” улица и после не разбраха защо не успяха да влязат за 5 минути. На следващия ден пък имаше не повече от 7000 души, а група като Deftones събра около 3000-4000 посетители. Ако истинската меломанска аудитория не се разширява спрямо събитията, имаме риск да загубим големите имена, които идват в България.
В страните от бивша Югославия например, отношението е коренно различно. Още по време на социализма, те са били прозападно ориентирани. През 80-те години, например, местната публика е гледала всичко, на което ние се радваме днес – от Джордж Майкъл до Motörhead. Другият важен фактор е, че там няма езикова бариера на територията на шест държави. Освен развитата фестивална сцена, те имат и MTV Adria, които оказват сериозна подкрепа на местните изпълнители. В същото време, нашите музикални телевизии не си правят труда да отидат до някое ново студио и да проверят има ли стойностни артисти в тази държава.
Доста популярен “мотив” във фестивалната ни култура е и прескачането на загражденията…
Какво да кажа, манталитет! А накрая сметката е повече от проста: 1000 души, влезли по тарикатския начин при билет от 100 лв. – това са 100 000 лв. назад за организаторите. С тези пари могат да се извикат две сравнително популярни банди, които може и да не видите никога в България. Хората не осъзнават, че фестивалът си има бюджет. Когато само един от трите фестивални дни се напълни, няма как следващата година да дойдат големи и интересни артисти.
Промоутърската дейност е много рисково начинание. Идвало ли ти е да се откажеш?
Промоутърството е чиста проба хазарт и е изключително неблагодарен бизнес. Отстрани изглежда готино, срещаш се с интересни хора, смесваш се с едни среди, които се смятат за елитарни. В същото време, всяка неправилна стъпка може да ти изиграе много лоша шега. Това често води до прекалена предпазливост и несигурност в рискованите начинания. Затова е много трудно някой промоутър да успее да се задържи задълго. Тези, които го умеят, наистина са малко и са уцелили ваксата – научили са се да познават българския пазар и всичките му тънкости.
Какво би посъветвал начинаещите промоутъри? Предполагам са немалко ентусиастите, на които им се занимава.
Промоутърството зависи от прекалено много фактори. Ако искаш да си предприемач, който просто търси в какво да инвестира, можеш да печелиш много по-стабилно и сигурно като отвориш магазин за алкохол и цигари на някоя добра локация. Затова нека използват инерцията, която ще им даде собственият ентусиазъм. Да не се плашат от грешки, но да бъдат много предпазливи в рисковете си, като се огледат назад във времето, да преценят какви концерти е имало, с всичките им положителни и негативни страни и да се опитат да предугадаят какво може да се случи с тяхното събитие. Трябва да знаят, че близкото им обкръжение може да бъде измамно. Дори да познаваш и комуникираш с 2000-3000 души, което не си е никак малко, това не значи кой знае колко в количествено измерение, за да се вземе истински адекватно решение. Затова е важно човек да види какви са обществените нагласи извън обкръжението му.
Неведнъж си отварял темата за т.нар “музикална мафия”. Коя е тя и какъв е начинът да се пребори?
Мафия е пресилена дума и не бих го нарекъл точно така, но няма спор, че големите компании, които стават все по-силни и все по-малко на брой, доминират прекалено обсебващо. Не казвам, че носят основната вина, но артистите, които гледаме 24 часа в денонощието, се лансират през две основни компании – Virginia Records и Monte Music. Те продават артисти, занимават се с търговия, но и свиват предлагането. Същото важи за музикалните телевизии и част от радиата, а те са пряко зависими от големите играчи.
Другият проблем, е че по-голямата част от аудиторията има много нисък праг на музикални потребности. Предлагането и търсенето в бранша е един омагьосан кръг, в който се влиза много трудно. Медиите не създават хитове, а ги ползват. Но извън телевизията реалността е друга – тези, които не виждаме по основните канали, пълнят много повече клубовете, отколкото комерсиалните артисти.
Риалити форматите създават или развалят артистите?
В началото бяха полезни, а сега по-скоро пречат на талантливите ни изпълнители. В тези формати не печели този, който е най-интересен, а който изпълнява най-популярните парчета. T.e., aко двама изпълнители пеят еднакво добре, то публиката ще бъде впечатлена от този с по-тривиалния подбор на песни. Смелите и адекватни решения често се наказват.
Да не омаловажаваме факта, че продуцентите купуват “авторските композиции” от чужбина и ако се заслушаш малко, ще разпознаеш позната песен. Клиповете също, до голяма степен, са copy/paste. Наскоро гледах The Voice Of Albania, където участваше нашата Боряна Докле, която стигна до финалната четворка. Направи ми впечатление качественият музикален подбор на продуцентите.
Кога ще видим български изпълнители да пробият навън?
Като изключим редки примери като Kottarashky, Бalkansky, Ruth и още няколко имена предимно от електронната сцена, това много трудно може да се осъществи без здрава основа. Все по-рядко качествената музика попада в мейнстрийма, а няма коя друга да получи шанс навън. Музикалната ни осведоменост е сведена до минимум. Навремето, когато още нямаше интернет, нямаше и телевизия ММ дори, “Какафония” и UK Top 40 по Канал 1 и Ефир 2 бяха достатъчни, за да разберем какво се случва в средите от репетиционните в България до световните върхове.
Всяка седмица в национален ефир гледахме какво вършат групи от “Нова Генерация”, Rag Dolls, Babyface Clan, “Виолетов генерал” и “Стейн” до “Дони и Момчил” и Стенли. В чуждите “чартове” имаше комерсиална музика като 2 Unlimited, но наравно с това присъстваха и по-алтернативни за тогава банди като Rage Against The Machine, Red Hot Chili Peppers, Moby и House Of Pain. Запознавахме се в почти реално време какво се случва навън. Да, чакахме половин година касетката да пристигне в България, но фенската маса беше много по-истинска и вярна. Днес, въпреки тази свръхинформация, която по-скоро е дезинформация, изпускаме основните музикални течения в света. У нас, през последните години, що се отнася да големите ефирни медии, изпуснахме цели вълни от банди като Arctic Monkeys, The Black Keys, Kasabian, Foo Figthers, Queens Of The Stone Age, Kings of Leon, Florence & The Machinе и много други. Така широката аудитория остава с убеждението, че комерсиалната музика се разпростира само някъде между Криско и румънско диско, да кажем, докато горе-изброените имена печелят Грами-та и са хедлайнъри на най-големите световни фестивали.
Интервюто взе Кирил Беспалов
comments (0)