“Дъга” – бунтът да правиш каквото искаш

Единственият недостатък на детството е, че рано или късно приключва. Синьото лято се превръща в есен и Фродо Бегинс се завръща в Графството. В какъв възрастен обаче ще се превърнеш, зависи много от историите и образите, които са насищали въображението ти, когато си бил малък. Сам избираш колко да е шарен светът, в който живееш, а понякога се намира и кой да ти окаже помощ. Точно това правеха художниците на легендарното списание “Дъга” в своето 12-годишно съществуване. Предоставиха избор на едно поколение, да бъде по-свободно в мислите си, по-любознателно и смело. Развинтваха въображението му с момчета с вълшебни шапки, галактически пирати, екипи за ликвидиране на опасности, първобитни небивалици и какви ли не още чудесии.

Издаването на “Кратка история на българския комикс” на Антон Стайков се превърна в приятен повод да си спомним за всичко това. Пристигнах в любимото софийско кафе за срещата си с Антон Стайков, за да открия за приятна моя изненада, че там ме чакат и двама от художниците на “Дъга” – Петър Станимиров и Сотир Гелев.

Очевидно книгата е плод на любовта ви към изкуството на комикса. И все пак защо се захванахте да я пишете първоначално, колко време и какво ви отне като усилия и най-важното във време като нашето, кой се надявате да я прочете?

А.С.: Хората, към които е насочена книгата са два вида. Едните са тези, които с тъга си спомнят за “Дъга” и те са между 40 и 60-годишна възраст, а втората група са настоящите млади – късната ученическа група и студентите. Оказва се обаче, че аудитория са и средното поколение, които рисуват комикси. Общо взето, тази книга не е толкова за деца и може да бъде референция за всички, които се занимават с история на българската култура по принцип, защото комиксът е масова култура, но той е част от графичната култура, както и от историята на литературните жанрове в България. Комиксът досега няма точно определена лавица в библиотеката на изкуствата у нас. Тази книга поставя едно ново поле за изследване, но и за четене и възприемане на едно ново изкуство. А към новото изкуство трябва да има специално отношение – нови термини, нов поглед и т.н.

Напоследък редица публикации в пресата споменават за възраждане на българския комикс, което е започнало от около три години. Може ли да се говори действително за такъв процес?

А.С.: Периодът наистина е около три години и това е целенасочено възраждане на проектът “Дъга”. Събраха се приятели, които са комикс художници от едновремешната “Дъга” и съставят програма, която обхваща няколко години напред и има за цел възраждане на българският комикс. Досега групата  изпълни всички задачи по план. Една от тях беше голяма изложба на българския комикс. Втората задача беше книгата “Кратка история на българския комикс”, на която аз съм автор, но до голяма степен мога да кажа, че това е колективен труд, защото през цялото време бяхме във взаимодействие с Проектът “Дъга” – отправях въпроси, за да достигнем до достоверна информация, намерихме различни ъгли към периодите от 1970 г. досега. Книгата обхваща един доста голям период, от 1878 г. до 2012 г. – това са повече от 120 години. Имах възможност да напиша история на нещо, което в една голяма част е нашата съвременност, катосверя информацията със самите автори. Това много рядко може да се случи на изследовател, да бъде в център на изследваните събития.

Колко време отне написването на книгата?

А.С.: Започнах в края на 70-е, но истинската работа върху книгата е през последните 3 години. Но бях събрал достатъчно материал от историята на комикса в Европа.

П.С.: Национална изложба на българския комикс включва в момента работещи български художници и отдава почит към някои наши колеги от списание “Дъга”, които починаха. Успяхме да съберем около сто човека, които да представим с над 600 работи. Съвместно със секция “Комикс” на СБХ и нашето сдружение – проектът “Дъга”.

Какво всъщност се случи с “Дъга”, преживя своите златни години и после по естествен път даде на заден ход или децата просто пораснаха?

А.С.: Нека погледнем историята на чешкия комикс – те са държава с изключително висока цивилизационна визуална култура, в графика, оформление, карикатури и т.н. Там обаче, както и в Унгария, няма явление от типа на “Дъга”. Списание “Дъга” издава 42 последователни книжки с над 6 млн. тираж и аз не бих казал, че е неочаквано това, че то спира да излиза в началото на 90-те. Един период от 12 г., който е толкова интензивен, няма в нито една държава от бившия социалистически лагер и това е абсолютен феномен. В другите страни има различни списания, по-добри и по-лоши, но такава концентрирана енергия като в “Дъга” не е имало и тя в един момент се изчерпва поради редица причини. При нас това беше свързано със социалния преход – но това важи за цялата култура, която се разпадна по някакъв начин. Свързано е с икономиката, социалните сътресения, с краха на държавните предприятия за разпространение на книги, с обезценяването на парите и обедняването на хората, емиграцията на 1 млн. българи. Събраха се толкова много фактори наведнъж, че едно списание не можеше да оцелее.

Част от комиксите, публикувани в “Дъга”, са с политическа насоченост. Как и доколко всъщност са успявали да прокарат художниците идеите си при силната цензура през 80-те?

С.Г.: Аз лично не съм усещал някакъв натиск и комиксите, които бяха специално политически насочени, бяха всъщност много малко. В първите броеве на “Дъга” имаше такава линия. През 80-те години беше разцвета на развития социализъм и нямаше начин да няма такива теми, но те отмряха от само себе си и след това основните жанрове бяха фантастика, исторически комикси, фентъзи, както е навсякъде другаде по света. Аз не бих казал, че сме усещали някакъв политически натиск.

А.С.: Имаше една модерна дума едно време на социализма, Тодор Живков я употребяваше – “съображения”. Тоест, да има автоцензура.

П.С.: За разлика от сега, тогава всички визуални материали минаваха през държавна комисия. Ние всички минавахме на художествен съвет, който беше поне наполовина политически. Все пак бяхме подготвени за това и не сме допускали някакви неща, за които да ни върнат или да спрат изданието. А и през 80-те години бяхме свикнали на този начин на живот – едно да мислиш, друго да говориш.

С.Г.: Доколкото изданието беше насочено към деца, нямаше как да отправяме директни политически, дисидентски послания. По принцип дисидентско беше цялото издание, защото то отваряше един прозорец към неща, които не бяха развити тук и изобщо ги нямаше. На самите цензури им излизаше извън културния хоризонт, те не знаеха всъщност ние какво правим, не го разбираха. И може би затова не бяхме подлагани на натиск, защото много не схващаха за какво става въпрос.

П.С.: Гледахме да се насочваме към древна история, фентъзи, фантастика, там където можеш да говориш почти всичко каквото си искаш. Действието там се развива в неясно бъдеще или в неясно минало.

Властелинът на пръстените е толкова популярен в момента, а всъщност Билбо и Фродо Бегинс присъстват още при вас…

А.С.: Сотир Гелев рисува “Господарят на пръстените” още преди да е преведен, преди да е издадена книгата на български.

С.Г.: Нарисувахме я почти цялата на комикс. Оттам тръгна и култът към “Властелинът на пръстените”. През 1990 г. се преведе и беше издадена в две книги. В София имаше втората част, а в провинцията – само първата. Хората не можеха да я намерят и си изпращаха тома, който липсва. Това беше вследствие на тогавашните объркани порядки. Ако говорим за някакво политическо послание към свобода, всъщност цялото списание “Дъга” беше такова. Макар да не говореше директно, а и ние сме нямали за цел такова нещо. Всъщност свободата беше в това да правиш каквото си искаш, а ние правехме каквото си искаме.

А.С.: По повод изразните средства, които в “Дъга” се използваха изцяло – балони, звукоподражателни, панели, разсичане на панелите… Това не си го позволяваха колегите от Унгария, Чехия и даже Полша. Там цензурата, която е била по-културна, е осъзнавала, че самите изразни средства на комикса са по някакъв начин бунт. Затова във всички унгарски комикси текстовете са написани отдолу, а в чешките балоните и звукоподражателните са силно ограничени. От тази гледна точка българският комикс е много по-напред и по-освободен.

С.Г.: В България има много автори, които умеят да правят комикси. Както говорим за чешка вълна в киното, може спокойно да говорим за българска вълна в източноевропейския комикс.

Какво предстои от тук нататък?

А.С.: Следваща стъпка в нашата програма е фестивал с няколко тематични изложби, конкурси, да поканим автори от чужбина, които да изнасят лекции. Има възможност това да се случи, въпросът е да наберем средства. През февруари сме поканени в Българския културен център и още две пространства в Прага с “Над дъгата” и още две изложби. Предстои и биеналето, което ще бъде в Шипка 6. Освен това тази изложба, която е в Пловдив, след това ще пътува: в Стара Загора, Кнежа, Габрово, Варна, Русе, Бургас, Дупница. И всичко е по покана на местни галерии.

П.С.: Първата национална изложба на българския комикс е малко по-сложна за реализиране, защото включва 600 работи, а не всяка галерия в страната има възможностите на СБХ с галерията на ул. “Шипка” 6. В Сливен успяха да я съберат цялата на два етажа, както в София. Но в Пловдив отсяхме една пета и така ще стане в останалите галерии в страната. Все пак представяме всички автори.

С.Г.: Всъщност свръхзадачата ни е, насищайки културното пространство със събития и качествени комикси, постепенно да се стигне до едно обществено осъзнаване, особено в средите на хората, които се занимават с култура, че комиксът е нещо, което е необходимо. Той е важна област, защото дава един различен начин за изказ. Комиксът би могъл да има приложение и в образованието, освен в забавлението. От инструкции за самолет до охрана на труда -всичко може да се направи на комикс.

П.С.: Също така готвим второ издание на “Над дъгата”. Планирано е за пролетта. Предното издание на “Над дъгата” беше с изцяло нови рисунки и нови герои, с изключение на Ян Бибиян на Росен Манчев и ЕЛО на Димо, продължение, което не беше публикувано досега. Всичко останало беше създадено специално за изданието и при втората книжка пак ще е така. Обемът ще е по-голям – най-малко 130 страници, което за комикс издание е много.

Какво мислите за младите автори на комикси? И как се е променил с времето героят?

П.С.: Много им се радваме. Всички комикси, които излизат в България, се издават от самите автори. Като изключим подкрепата на издателство “Кибеа”, които осъществиха книгата на Антон, всичко останало е със собствени сили и средства.

А.С.: Комиксът от 90-а година досега се е променил изключително много. Не е толкова черно и бяло, историите са по-сложни.

С.Г.: Европейският комикс се насочва все повече към литературата. Историите, които се разказват, са подходящи за всяка публика и в момента повечето комикси са по-скоро насочени към възрастните. Появиха се също така много жени автори. В “Дъга” примерно имаше само една. И това се дължи на промяната на комикса като такъв.

А.С.: Комиксът не е само изкуство за деца. Нито само за момчета. Новият век дойде с нови имена. И нови истории.

Автор: Розалия Банкова