Както при много класици, така и в случая на Марио Варгас Льоса журналистиката е била първата професия. Перуанският писател не само осигурява препитанието си чрез нея, но и често черпи вдъхновение и материал за книгите си. Работата в печата позволява на един най-ярките представители на магическия реализъм да добие един широк поглед върху политическия и обществен живот в Испания и Латинска Америка през последните 40 години. По случай присъждането на наградата за принос към журналистиката Columnistas de El Mundo испанското издание публикува интервю с популярния автор.
Практикували сте журналистическата професия в продължение на около пет десетилетия. На практика това е била първата ви работа…
Захванах се с журналистика през една ваканция, когато бях на 15 години. Баща ми беше управител в компанията International New Service и част от нея беше един от вестниците в Лима – La Crónica. Той ми намери стаж за през лятото, тъй като търсех занимание близко до литературата и за това исках да се пробвам като репортер. Опитът, който добих там, беше наистина много ценен. Открих една Лима, която не познавах изцяло. Правих предимно регионални репортажи и пишех за нещастни и криминални случаи. От тогава никога не изоставих тази професия. Преминал съм през всички раздели, които се съдържат в един вестник, с изключение на спортната секция. За кратко пробвах работата и в радио, а през седемте години, които прекарах в Париж, работих във френската телевизия…
Може ли да се каже, че журналистиката ви служеше, за да обогатявате повествованието си?
Със сигурност. Този опит беше от фундаментална важност също от гледна точка на литературата. Повечето от нещата, които съм написал, нямаше да бъдат същите без опита ми, предоставен от журналистиката. Важни бяха всички хора, с които имах възможност да се запозная, както и събитията, с които съм се ангажирал. Работата ми беше един изключително богат извор на преживявания и впечатления, които ме оформиха като писател. Харесва ми да съм с крачка пред писателя като такъв и пред книгите. И именно това получавам от журналистиката – начин на преживяване на историята в сегашно време. Освен това съм ненаситен в четенето на вестници. Настоящето е нещо много важно за мен, извор на работа, който предотвратява оттеглянето ми в моя си вътрешен свят.
И е начин да бъдеш част от публичния дебат…
Така е. От много години пиша коментарни статии, които ми позволяват да населявам настоящето, като го наблюдавам, критикувам и защитавам.
Доста често правите това в разрез с общоприетите норми.
Може би изглежда така, но това никога не ме е интересувало твърде много. Когато бях по-млад сякаш обръщах доста повече внимание на тези неща, не исках да давам оръжие на врага. Но след като достигнах определена възраст, реших да се абстрахирам от това и да представям мнението си с цялата свобода, с която мога.
Смятате ли, че журналистиката отразява добре объркания момент, в който се намираме?
Мисля, че съществува една част от пресата, която е силна в изпълняването на тази функция. Но лошото в наши дни е, че се наблюдава склонност към клюки, скандал и жълтина, на която пресата не може да се противопостави, защото се страхува, че просто хората ще изберат друго издание.
През последните години обаче, така или иначе хартиеният носител и при вестниците, и при книгите, загуби голяма част от читателите си…
Вестниците все пак продължават живота си като се дигитализират. А колкото до книгите, вярвам, че хартиеният носител си е спечелил едно значение, което електронният никога няма да успее да достигне. Най-добрият вариант може би е да се опитат да съществуват заедно. Ако хартиените книги изчезнат и бъдат заместени от електронните, се страхувам, че ще се случи нещо подобно на телевизионната реалност – ще създаваме една литература, която макар и развлекателна, ще е абсолютно банална. И не просто ще изгубим един извор на интелектуална наслада, но и духа на критичност. Изкуството на чистото забавление не стимулира съзнание за критикуване и не позволява да проумееш самотата като нещо проблематично. То действа като упойващо средство с кратка давност.
В наши дни като цяло се наблюдава една банализация на културата. Вие развивате темата в едно от последните си есета “Обществото като спектакъл”.
Това е абсолютен факт и също донякъде се дължи на кризата. Ако културата се превърне в чисто забавление, критичният дух ще умре и на негово място ще се настани цинизмът. Философията му се изразява в това, че ако един може да краде, всичко останали си казват, че и те могат да го правят. Това причинява корозия в демократичната система и най-ужасното е, че банализирането на културата позволява в крайна сметка изчезването и на цензурата срещу мошеничеството и корупцията. Точно обратното, точно те изглеждат като героите на деня. И това се налага като модел. Ако ценностите – граждански, естетически и морални, рухнат, ще остане твърде малко.
comments (0)