Каменистият път на Zafayah

Регето да влезе в родната поп култура? Светотатство за заклетите фенове или очаквана еволюция на един стил, постигнал титаничен успех в световен мащаб? Но какво по-хубаво от това една музика със силно позитивно послание да облагороди мухлясалия вкус на масовата аудитория и най-важното – да я информира за вредните последствия на Системата. Един вид троянски кон в едно от най-силните оръжия на Вавилон – музикалните телевизии.

Последният проект на  Zafayah с певицата Мария Илиева – “Условие №1“ създаде някои противоречиви настроения в реге средите, но буквално го изстреля в музикалните телевизии, известни със своя комерсиален поглед върху нещата.

“Каменистият път на Zafayah”

Според библейската притча самовлюбеният народ на Вавилон толкова много искал да се прочуе из цялата Земя, че решил да построи най-високата кула, виждана някога в онези времена. Идеята на вавилонците била проста: протонебостъргачът трябвало да бъде толкова висок, че в един момент самият Бог да слезе на Земята и да признае тяхното ненадминато могъщество.

И докато модерният свят очаква първия еднокилометров небостъргач, растафарианците все още помнят историята на Вавилон и дори са ѝ придали ново абстрактно значение –  необятната и контролираща всичко Система, въплътена в дивия капитализъм, пълен с пороци, лъжи и морална деградация.

За да проникнем по-дълбоко в родните измерения на тази култура, се срещнахме с един от най-популярните ѝ посланици у нас – Пламен Зафиров, известен сред почитателите си като Zafayah или просто Зафа.  Като музикант, Zafayah е познат също и от реге групата Roots Rocket, но в песните му няма да видите единствено клишетата на ямайските изпълнители, защото той пее за България. Наскоро Пламен стана част от първия български филм за регето Sofia-Kingston-Babylon, в който бяха събрани и представени едни от най-значимите посланици на този вид субкултура у нас.

Изборът

“Винаги съм стоял пред дилемата кое е по-добро за мен – дали да остана тук и да пея за нещата, които ми се случват или да замина за чужбина, където поне няма да мисля дали има какво да сложа на масата. На този етап съм избрал да дам своя глас и идеи, а и досега не съм намерил по-добър начин да изразя гражданската си позиция. Човек трябва да знае, че когато прави избор, неизменно влияе на средата си. Затова си мисля, че няма особена полза от това да избягаш – дали зад граница или просто да бъдеш ескапист в собствената си държава. От себе си не можеш да избягаш, както пее Боб. Може да си в България, а по никакъв начин да не допринасяш за нейното благоденствие, а може и да си в чужбина и да си в пъти по-полезен  за държавата от много хора тук.”

Едва ли ще учудим някого, като кажем, че истинско раста движение у нас няма. Повечето растафари са запленени от източните философски течения, а само единици са посветени в чистата форма на тази идеология. Не липсват и такива, които си правят дредове само заради модата. Пламен обаче не обръща внимание на тези детайли, защото голямата му кауза се простира отвъд музиката, просто тя е неговото средство да комуникира със света.

“Иска ми се музикантите да залагат на по-смислени и отговорни послания в парчетата си. За мен музиката е изкуството, което най-бързо достига до съзнанието на човек и това си проличава особено при малките деца. Всички знаят, че нацията ни е обедняла материално, но малцина се замислят колко ниско стоим в духовно измерение. До голяма степен виновни за това са мейнстрийм медиите. За да се появиш по телевизора, трябва да бъдеш свръх комерсиален и в повечето случаи това означава продуктът ти да бъде лишен от смисъл. Продуцентът ти казва: искам тази песен да не обременява хората, а да ги забавлява. Така неусетно забавлението става еквивалент на затъпяването. Моята визия за изкуството винаги е била, че то трябва да играе и ролята на коректив за обществото.”

Но за Пламен музиката е и вид диалог със самия себе си. На пръв поглед той пише текстове, които изглеждат като критика към съвременния човек, но всъщност много от тях са писани за него – в моменти на разочарование или когато просто е нямало с кого да си поговори. Признава, че се бунтува срещу системата от малък, а впоследствие му се е налагало не веднъж да работи за нея. Освен на български и английски, пише текстове на ямайското наречие патоа. В същото време е убеден, че реге музиката не трябва да се изчерпва с думите, а са нужни и действия. Това е една от причините той да замине на Изток.Малкият Тибет

Наскоро Пламен се върна от пътуване в Индия и Непал, където се оказа, че има много по-развита реге сцена, отколкото бихме могли да си представим. Повечето ѝ почитатели обаче не са коренни жители, а туристи от цял свят, които искат да открият себе си в богатите на духовност и хармония места. Пламен обаче споделя, че не е тръгнал на Изток с тази идея, а е имал много по-практична мисия – да разпространи своята музика.

“Ако искаш да вникнеш в дадена култура не трябва да имаш предварителни очаквания, а просто да станеш част от нея. Човек може да открие себе си и тук, в България. Но хората, които пътуват с тази цел, обикновено не намират нищо, а просто бягат. Всичко останало е мода. Не мога да кажа, че пътуването ми е донесло някаква огромна промяна, но се пък обогатих на цветове, миризми и срещи с хора.”

Лекцията на Далай Лама и запознанството с тибетския монах и бивш политически затворник Вен Багдро са едни от най-силните преживявания на Zafayah. Това се случва по време на десетдневния му престой в непалското градче Маклеодгандж или Малкият Тибет, където преподава английски на тибетски бежанци, като част от хуманитарна мисия. “Учудвам се колко малко се говори за проблемите на Тибет. Там няма наблюдател на ООН, демократичният свят е заел пасивна позиция по въпроса, а Китай си прави каквото иска, като дори е отнел правото им да говорят на родния си език. Затова си мисля, че българите малко преувеличават в мрънкането си, че положението у нас е трагично. Покъртителен е начинът, по който самите хора в Тибет се отнасят към своя окупатор – тяхната философия не насажда омраза към него, а напротив – цели сприятеляване с китайския народ.

(Преди фийчъринга с Мария – бел. авт.) Песента, която може би най-силно е влязла в съзнанието на родната аудитория, е своеобразният морски химн “Слънце мое”, записана с неговите приятели Сенсей и Йоко през 2006-а година.

“Слънце мое” е съвременният прочит на българския култ към Джулая и е задължителна част от “траклиста” на свободните душѝ, които смятат да отпразнуват морската си почивка на палатка на Иракли, Кара Дере или някое от малкото все още неопетнени от бетон места по нашето Черноморие. Макар и да възпява лятото, тази песен е писана “в кишата”, както казва Пламен. Една зимна вечер през 2007-а в софийския квартал Лозенец тримата решават да запишат „нещо, което да е свързано с Иракли”, и по-точно строителството на хотел в защитената зона, започнало няколко месеца по-рано.

Случва се по време на един от редовните им домашни джем сешъни, като текстът и музиката са готови за не повече от час. Според Пламен протестите срещу безконтролното строителство по морето и планината са крачка напред, но сами по себе си не решават проблема. “Всичко ще се оправи, когато хората осъзнаят, че промяната идва от тях самите. Вярвам, че каквато енергия изпратиш, такава ще ти се върне.”

Нямаше как да не засегнем и най-болния въпрос на родните изпълнители – възможно да се печели от музика. Личеше си, че Пламен мисли ежедневно за това: „Не е лесно, трябва време и става постепенно. Изкуството, родено от перото на художник или от струните на музикант не се случва само, защото те имат потребност да създадат нещо красиво и да го подарят на хората. В много случаи то е свързано с големи лишения, безсъние, упорит труд. Тук в България обаче, хората го вземат за даденост.”

Докато си говорихме със Зафата, на поляната пред нас имаше група младежи, които играеха на хек и слушаха реге. В градските паркове все повече можете да забележите такива субекти. Той не ги познаваше, но техните скрити и уж случайни погледи към нашата пейка показваха, че са го виждали. “Никак не лесно да бъдеш свободен от товара на ежедневието. Понякога трябва да се лишиш от кариера, пари и сигурност, но пък виж усмивките на тези хора. Според мен си струва.”

Автор: Кирил Беспалов