botushki

По случай четвъртия рожден ден на чудната и мечтателна благотворителна фондация “Подарете книга” решихме да ви запознаем с нейния основател – Благовеста Пугьова. Ще кажем само, че им желаем късмет и още много рождени дни. Останалото ще ви го разкаже самата тя…

“Подарете книга” става на 4 години. Кое считаш за най-големите постижения на фондацията?

Най-важното, което създаваме са приятелствата между деца и доброволци. Ние просто вдъхновяваме хората, улесняваме пътя им до децата, а когато отидат и се сприятелят с тях и знаят, че са си опора един на друг, тогава сме постигнали целите си. Всяко едно от тези приятелства е огромен успех, едно приятелство е едно спасено дете.

А какво още не сте успели да направите?

Иска ни се за всяко дете да има по един такъв приятел, един външен човек, който да му е опора, но става трудно – особено в провинцията. Там хората са по-отворени към съседите си и общността, но пък често изключват тези деца от своята общност. Затова и търсим нови координатори в провинцията. Всеки който иска да направи “Подарете книга” в своя град, може да ни пише на pk@podaretekniga.org, за да може да всяко дете да има доброволец. Даже имах и едно стихотворение, което завършва така: “и искам да се копирам в пет хиляди човека, та да може всяко от тях да има някой, който да доставя по една мечтичка на ден.”
Много ми се иска един ден, всички хора да сме така обърнати към другите, че всеки да помага на някого – дали на дете от дом, дали на бездомника зад блока или на ромското дете в класа на твоя син. Не коства много да отделиш частица време. Знам, че звучи като наивна мечта, но преди 4 години и “Подарете книга” звучеше така, а пък е променила живота на толкова много деца.

Защо подарявате точно книги?

Първата идея за книгите се роди, докато работех в “Отечествен фронт” и снимахме какви ли не случай с деца от домовете – убийства, педофилия – ужасяващи неща. И когато отивахме там с екипа за по два часа виждах, че тези деца нямат книги. Бях убедена, че книгите могат да ги спасят, да им дадат мечти, да им дадат надежда, занимание, пример. Моцарт нямаше да бъде Моцарт, ако не е имал стая с пиано, затова и тези деца, всички деца, трябва да имат стая с книги. Бързо видяхме, че само с книги по рафтовете няма да стане – трябва да има и някой, който да ти ги посочи и затова са доброволците.

Внесли сте предложение за инициатива за закриване на домовете за сираци в България. Каква е алтернативата?

Всъщност правителството се е заело вече със закриване на домовете за сираци, което се основава на един документ на Министерски съвет, който носи гръмкото наименование: “Национална стратегия Визия за деинституционализация на децата в Република България”. Методите представени в него не са лоши – децата, да бъдат настанени в приемни семейства или в центрове за настаняване от семеен тип, т.нар. ЦНСТ – малки къщи с по 8-10 деца и повече възпитатели.

Дотук добре, но на практика закриването в момента не става точно така. Ние сме виждали случаи, в които старият дом с 60 деца се закрива официално, а в неговия двор се правят четири ЦНСТ с по 15 деца. Когато се обадим в такова място, за да организираме посещение, чуваме подобни отговори: “О да, елате ни на гости … Неее, не се притеснявайте, не са ни закрили – ние сме си същите, просто децата са разделени в различни сгради, хубави ремонтирани сгради. А, и имаме ново име, но иначе децата и възпитателите са си същите, елате, елате.”

Според визията, закриването на домовете трябва да приключи през 2025. Информацията, която имаме е, че за три години изпълнение, срокът вече е забавен с две. Финансирането във визията е обезпечено единствено с евентуални средства от ЕС, без държавата да поеме ангажимент за това. Не е сериозно да формулираш бъдещето на тези деца като “визия”, искаме закон.

За да се промени системата, това закриване просто трябва да се направи както трябва, струва само колкото за една магистрала. Трябва ли да чакаме Коджакафалията или Трън да се случат в новата система, за да осъзнаем, че я строим половинчато?

Какви са най-големите проблеми в домовете и как те се отразяват върху децата, израстващи в тях? Доколко всъщност е квалифициран персоналът в домовете?

Според мен всичко се корени в липсата на пример, както казват психолозите “образът на значим възрастен” – те нямат баща, леля, съсед, пред когото да искат да покажат заслугите си, да се похвалят за шестицата по математика или да му подражават. Няма и кой да ги мотивира да си напишат домашните или да прочетат една книга. Не защото персоналът не е квалифициран, макар че в много случаи е така, а защото двама възпитатели работят с 50 деца и кое по-напред да попиташ “Как мина в училище?” Аз самата съм присъствала на следния разговор между възпитател и дете: “Стояне, защо не си бил на училище днес?”, а той отговаря: “И да не съм бил, ти какво ще ми направиш, а?!” И те наистина няма какво да им направят.

Колко доброволци ходят по домовете чрез фондация “Подарете книга” и какво точно правят, когато посещават децата?

Може би в цялата страна са около триста, но за нас броят на доброволците не е важен, а приятелствата, които остават. Радваме се на трайните приятелства, които продължават дори, когато детето напусне дома. Не е важна връзката на доброволците с фондацията, а връзката им с децата. Когато отиваме на някое от нашите събития се стараем да четем, но по-голямата част от времето просто си говорим – за да ни повярват, че книгите и образованието са важни, първо трябва да повярват в нас.

Когато бях в дома в Берковица ми направи много силно впечатление, че децата казват дежурно “Обичам да чета”, но 13-годишно дете на практика срича. Защо се получава така всъщност, че не получават качествено образование?

Както всички знаем, нашата образователна система е една огромна бездна. При децата с родители това до някъде може би се наваксва, при тези без родители – няма кой. Възпитатели казват: “Ние се грижим да са здрави и нахранени. В училище отговарят за уроците – ние хич не сме виновни, че не могат да четат.” В училище същото: “Ние ги учим точно както другите деца. Те са глупави, ние какво сме виновни.” Но проблем има и някой трябва да запълни празнината между двете институции, това се опитваме да направим с нашите доброволци.

Явно ако оставиш образованието на едно дете в ръцете само на образователната ни система, то на 16 години няма да може да чете. И това е масово в домовете. Това е една огромна червена лампа за образованието ни – голяма колкото слон и свиреща като сирените на 2-ри юни – която никой не вижда, не чува и за която не се говори. На мен самата са ми скучни уроците на децата, безумни са. Наскоро се запознах с един професор, който се опитва да направи уроците по физика в Румъния по-интерактивни и приложими в практиката. 500 учители работят по новата система и ако е успешна, ще бъде въведена официално навсякъде, както и за други предмети – не знам как са им магистралите и пенсиите, но пък в това явно са по-напредничави.

Каква част от децата от домовете за сираци остават действително аутсайдери, когато излязат от домовете и дойде моментът да се интегрират?

Много от децата, които излизат от домове не успяват да завършат средно образование, понякога дори и основно. Някои напускат дома още на 15-16 години. В един от домовете, с които работим пет от момичетата под 18 години вече имат деца, които също са в домове.

Не съм намирала статистика за това как се реализират след дома, но мога да споделя статистиката от моите наблюдения, поне това, за което се сещам в момента. Някои се женят и започват да раждат деца (4), работят като сервитьорки (3), някои стават проститутки (3), други стават кравари (2), други заминават за чужбина и там им губя дирите (2). Но пък други учат в университет (2), много работят нещо трудно, но честно и си плащат сметките и квартирата (7).

В по-голяма или в по-малка степен те не са подготвени за света навън, защото всичко, колкото и малко да е било, им е давано наготово и по график. И това в комбинация с озлоблението, тъгата и липсата на пример, на онзи значим възрастен, пред когото не искаш да се показваш глупав или лош.

Представяла съм си какво е да си на тяхно място – да те пуснат извън дома точно на рождения ти ден и да няма едно място, където знаеш, че ако нещата се объркат, можеш да се върнеш. Да знаеш, че ако мъжът ти те бие можеш да отидеш при майка си, или ако останеш без работа и без квартира в един момент, да има там някъде някой, който ще те приеме поне за месец. Големите залитания често се случват точно в такива моменти на безизходица. Това всъщност е едно от нещата, които обмисляме да направим – нещо като ферма за биопродукти например, където тези младежи могат да дойдат и да поработи в моментите, когато са останали без работа или дом. Да знаят, че там в къщата могат винаги да се приберат, ако нещо се обърка и да останат за месец-два, докато си стъпят на краката или пък повече, ако им харесва. Един вид социално предприемачество, което все още е просто мечта.

Благотворителността съществува ли в България? Голям процент от средностатистическите българи я смятат за едно лицемерие, което се използва за различни цели – присвояване на средства или популизъм и реклама. Ти как виждаш ситуацията?

Аз самата бях с това разбиране, когато започнах да правя “Подарете книга” преди четири години. Затова и си казах, че за да не си мислят хората, че и ние сме такива, няма да имаме разходи за администрация, офис, телефони или заплати. Всичко, което влезе в сметката на фондацията е само за децата, а административните разходи, които понякога са неизбежни, си ги покриваме ние, организаторите. Освен това и всички ние сме доброволци и никой от нас не получава заплата. Не знам дали това е правилния подход, защото виждам, че така пропускаме много възможности да помогнем на децата, а това може би е по-лошо от риска някой да ни подозира в каквото и да било.

comments (0)

Your email address will not be published.

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>